Лилит

Лилиту (също Лилит) (на иврит: לילית) е женски божествен митологичен образ от месопотамския пантеон. Тя е покровителка на бурите, асоциира се с вятъра и се смята за носител на болести и смърт. Фигурата на Лилит се появява за първи път като богиня на ветровете и бурите под името Лилиту, в Шумер, около 3000 г. пр. Хр. Много учени считат, че „Лилит“ е вариация на Лилиту, появила се около 700 г. пр. Хр. Лилит е нощен демон (в гръцкия смисъл на думата) в еврейската традиция (на иврит לילית), спомената е като крещяща сова във варианта на Библията на крал Джеймс. В апокрифните текстове се споменава като първата жена на Адам.

Етимология на името

Иврит לילית Лилит, Акадски Līlītu е женско Нисба прилагателно от Прото-Семитския корен LYL „нощ“, буквално се превежда като „женско нощно божествено същество/демон (отново в гръцкия смисъл)“, въпреки че има примери в клиновидната писменост където името се среща и като Līlīt , и като Līlītu където отново се описва като демон, което носи болести.

Възможна е също така и асоциация не с „нощ“, а с „вятър“, като се вземе предвид, че акадската Lil-itu е езикова заемка от шумерската дума lil, която означава именно „въздух“, още по-осезаема е връзката с шумерската „Нинлил“ (името на която означава „Женски въздух“), богиня на южния вятър и съпруга на Енлил.

В акадската дума от мъжки род līlû не присъства нисба суфиксът и може да бъде сравнена с шумерската (kiskil-) lilla.


Кисикил-лиллаке

Лилиту, също така се идентифицира и с ki-sikil-lil-la-ke, женско божество в пролога на Епос за Гилгамеш . Ki-sikil-lil-la-ke понякога се среща и като девойката на Лилу, компаньонка, негова любима. Описвана е като „тази, която радва сърцата“ и „тази, която пищи постоянно/зловещо“. Друго женско божество (или просто епитет на Лилит) е споменатата покрай Ki-sikil-lil-la-ke: Ki-sikil-ud-da-ka-ra или „тази, която краде светлината“ или „ тази която владее светлината“ и се възприема като луната.


The Burney Relief, „Царицата на нощта“, 1950 г. пр. Хр..
Царицата на нощта 49,5 x 37 x 4,8 cm, релефът някога е бил боядисан в червено. Бритиш мюзеум, Лондон.
Изображение на шумерската богиня ЛилитуРелефът, показан отстрани, се датира към Старовавилонския период (XX в. пр. Хр.). това е скулптура на жена с крака на птица, а от двете ѝ страни има по една сова (хамбарна сова).

Най-вероятно релефът показва Инана или нейната сестра от подземния свят Ерешкигал това е и причината днес някои учени да оспорват връзката на релефа с Лилиту/Лилаке. Релефът е бил закупен от Британския музей в Лондон по случаи неговия 250-годишен юбилей. От тогава получава името „Царицата на нощта“ и с това име обикаля музеи из цяла Великобритания. Подобен релеф от същия период има и във френския музей Лувър.




Демоните Лилиту

Най-ранното споменаване на демон, подобен на Лилиту/Лилит и нейната компаньонка Лиллаке/Лилит е в шумерския царски списък , където се споменава за бащата на Гилгамеш — Лиллу. За него е известно съвсем малко, но от това което се знае е, че Лиллу (или още Лилу или Лила) се промъква в женските сънища и има функцията на „оплодител“/инкуб, докато жена му (Лилиту) властва над мъжките еротични сънища. По-нататък подобни качества извикват в съзнанието ни асоциацията между семитските имена Лила и Лилиту, именно тези от лалу, или бълнуванията за лулу, означаваща похотливост.

За асирийската Лилиту се е казвало, че се жертвала за децата и жените. Също така е описвана и асоциирана и с лъвовете, бурите, болестите и пустинята. В ранните ѝ изображения е представена с крака на граблива птица и крила (птицата Цу) . Те (птиците Цу) са се смятали за силно сексуално агресивни към мъже, но не са могли да се размножават нормално. Живеели са само в сухи и пустинни места. Считало се, че шумерския демон от женски пол Димм и мъжкият вятърен демон Пазузу могат да им противодействат.

Друг демон на нощта и бурите от същия клас и период: Лилу (инкуб); Ардат Лили („прислужницата на Лилиту“), която идвала в сънищата на мъжете и раждала деца от тях; и Ирду Лили, инкубът двойник на Ардат Лили. Тези демони са били изначалните демони на ветровете и бурите, по-късно обаче, етимологията ги превърнала в нощни демони.

Епитетът на Лилиту бил „Красивата девойка“. Описвана била като жена, която няма кърма и е неспособна да роди дете.

Вавилонски текстове описват Лилиту като проститутката на богинята Ищар. Също така, по-старите шумерски твърдят, че Лилиту е и името на прислужницата на Инана, наричана още и „ръката на Инана“. В тези текстове се казва също и че "Инана изпрати красивата и неомъжена, съблазнителна проститутка Лилиту вън на полето и по улиците където мъжете, уловени като риби, се редяха ". Ето защо Лилиту е наричана още и „ръката на Инана“.

Лилиту, акадското Ардат Лили и асирийското Ла-бар-ту са властвали над temple prostitution. Ардат произхожда от „ардату“, дума, с която наричали проститутките и младите, неомъжени жени, означаваща „девственица“. Като Лилиту, Ардат Лили била обект на желания и uncleanliness. Един магичен текст разказва за това как Ардат Лили had come to „seize“ болен човек. Други текстове считат, че Ламащу е „ръката на Инана“/Ищар, а не Лилиту или Ардат Лили.

Освен това, Лилиту бива асоциирана и с птицата Анцу/Цу, името на която се превежда като „кукумявка“, но по-често се среща като „орел“, „лешояд“, или птица на прерийните лъвици или като змия, които след това стават нейни култови животни [считат се за нейни представители (чрез тях богинята се появява пред хората)]. От тук идва по-късно в Кабала схващането на Лилиту като змията в Райската градина и асоциацията ѝ със змията като символ на подземния свят. Other legends describe the malevolent Anzu birds as „lion-headed“ and pictures them като чудовищен to this a later amulet from Arslan Tash site features a sphinx like creature with wings devouring a child and has an incantation against Lilith or similar demons,[1] incorporating Lilith's cult animals of lions and owls or birds.

Ламащу (Лятната Димм) била много подобен на Лилиту месопотамски демон (Лилиту наследява много от начина на възприемане на Ламащу, митовете за нея и поведението ѝ като цяло).

Съществували много заклинания срещу нейното положение на „дъщеря на небето“ и упражняването на свободната ѝ воля над децата. това я различава от останалите демони в Месопотамия. За разлика от нейната демонична свита, Ламащу не получавала заповеди от боговете да извършва злодеяния, те били плод на нейното желание и безгранична злоба. Тя прелъстявала мъжете, вредяла на бременните жени, майките и новородените, пиела кръв, причинявала болести и смърт. Някои заклинания я описват като „седем вещици“.

Разстоянието между краката ѝ е като това на скорпион, съответно и на съзвездието Скорпион. (Счита се, че съзвездието Скорпион „управлява“ гениталиите и сексуалните органи.) Тя е с лъвска глава, с крака на птицата Анцу, също като Лилиту и се изобразява стъпила върху лъвове.

Други два месопотамски демона, които имат връзка с Лилиту са Галлу и Алу. Алу е безполов демон, който краде женски „атрибути“, но впоследствие получава пол и става мъжки демон. Алу приличал на уличен скитник, като улично куче, бродел нощем и се промуквал в спалните на хората и ги плашел. Описван бил като полу-човек, полу-дявол. В еврейската митология се появява под името Айло. Счита се, че това е едно от имената на Лилит. В други текстове Айло е дъщеря на Лилит, която се сношавала с мъжете.

Друг демон е Галлу от групата на Утукку. По-късно Галлу се появява и под имената: Гелло, Гило или Гиллу в гръцката митология, където е описан като демон, който краде и убива деца. Счита се и за образ, подобен на Гилу (при евреите) и също така и за още едно от имената на Лилит.


Еврейски традиции

Съществува староеврейската традиция, според която на врата на новородените момченца се слагал амулет, на който били изписани имената на три ангела (Сеной, Сансеной, и Семангелов), за да ги предпазят от Лилин до обрязването им. Друга еврейска традиция е да се изчака три години, преди да се подстриже косата на момчето, за да заблудят Лилит, че детето е момиче, за да се спаси животът му.


За литературата, Лилит е преоткрита в епохата на Романтизма, след повече от 600годишна забрава, в първа част на творбата „Фауст“ (1808 г.) на знаменития Гьоте



След като Мефистофел предупреждава Фауст, иронично го приканва да танцува с „Красивата Вещица“. Лилит и Фауст водят кратък диалог, по време на който тя си спомня за миговете, прекарани в Рая.


**

Робърт Браунинг и Лилиту

Викторианският поет Робърт Браунинг пише за Лилит в поемата си „Адам, Лилит и Ева“, публикувана за първи път през 1883. В нея са използвани митове свързани с триадата Адам, Лилит и Ева. Авторът обрисува Лилит и Ева като приятелки, седнали от двете страни на Адам.

Пред лицето на Смъртта, от една страна Ева споделя, че никога не е обичала Адам, а Лилит ѝ признава, че таи в душата си безгранична любов към него:


Авторът се фокусира върху емоционалността на Лилит, а не на нейната демонична същност, позната от старите митове.

Ето още нещо интересно:

Разделението на половете и узаконеното от религията тяхно неравенство е довело до почти пълното обсебване на жреческата власт от силния пол, обявил се за единствен упълномощен посредник между човека и неговия създател. В Тората и Талмуда жената присъства единствено като бледа сянка, подобно на някаква Евридика, извадена за миг от подземното царство. Не по-различно е нейното положение и в Новия завет, където й е отредена предимно ролята на майка и спътница. Създадени по време на патриархата, почти всички древни религиозни книги узаконяват властта на мъжа и изразяват неговия страх пред една независима жена. Лилит и Ева са символ на раздвоената женственост, съставена от две невъзможни да се слеят нейни части: несломената от мъжкото властолюбие жена, и другата, която се е примирила с него в името на семейството и продължението на живота. Онова, което все още е невъзможно в исляма, яростно отричащ и до днес правото на жената да бъде човешко същество и да притежава душа, в юдаизма е приело формата на диалог. Тонът е все по-често уговарящ, с една дума, там има основа, върху която може да протече едно сдобряване с Лилит. Същото се отнася с не по-малка сила и до християнския свят, може би защото наследяването на партиархални отношения между половете днес вече е спирачка не само по пътя на жената, но и на цялото общество. Талитът символично връща онова отнето й още в древността право да бъде равнопоставена – такава, каквато тя вече е била в началото на времената, при първоначалното Сътворение на човека. Внимателното изучаване на Тората в първата й книга “Битие” ще ни отведе до една отдавна известна на света загадка: «Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде: мъж и жена ги създаде.» (Битие 1:27) И по-нататък: «И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа.» (Битие 2:7) От тези цитати става ясно, че човекът е създаден от две равностойни половини: мъж и жена; от пръст, на която е вдъхнат живот. После следва заселването му в Еден и забраната да яде от Дървото на познаване на доброто и злото. И именно тук се появява загадката: Адам изведнъж се оказва сам в райската градина: «И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.» (Битие 2:18) «И Господ Бог създаде жената от реброто, което взе от човека и я приведе при човека.» (Битие 2:22) «А човекът каза: Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече Жена (Иша), защото от Мъжа (Иш) бе взета.» (Битие 2:23) Четейки тези пасажи от Тората, човек остава в недоумение. Защо, след като жената вече е създадена, Адам се оказва сам в Еден и се налага да му се направи нова спътница в живота? Какво е станало с първата жена? Петокнижието упорито мълчи по този въпрос. Нещо повече, християнските преводачи на Стария завет всячески се опитват да изличат едно име от текстовете му. Това опасно и плашещо ги име е «Лилит». В канонизираните от Светата християнска църква книги паметта за нея е завинаги изтрита. В книгата на пророк Исая например то е заменено с «бухал»: «Дивите котки ще се срещат там с хиените, и пръчът ще провиква към другаря си; също и бухалът [Лилит] ще се настани там, като си намира място за почивка.» (Исая, 34:14) Но коя е Лилит и защо е трябвало да изчезне от преводите на свещените еврейски книги? Прочитът на «Битие» оставя усещането за липсващ текст, и изгубена поради това логика на разказа. Според древните текстове на Талмуд, Зохар и коментарите на известни равини от миналото, тя е първата жена на Адам и сама е «адам», човек. Създадена е заедно с мъжа и е равна на него по сила, интелект и произход. Безсмъртна като него. И е първата божия творба, опълчила се срещу неравенството, наложено от човека. Тя отказва да се подчини на Адам, напускайки в знак на протест райската градина и отнасяйки със себе си знанието, което Яхве й е дал – формулата, съдържаща тайното свещено име на Бога. Оттогава датира и нейното демонизиране – израз на мъжкия страх пред изплъзналата се от контрола му жена. Светът на патриархата я описва като съблазнителка на мъжете, убийца на децата, демонка, заповедница на нощния свят и сама част от тъмнината на нощта, богоборка като по-късния Евин потомък Яков, заради което му е дадено името Израил. Оттам Лилин (мн.ч. от Лилит) са демонични същества, на които първата жена на Адам заповяда, или в друг вариант е тяхна майка. Във Вавилонския Талмуд, чиито текстове са доста по-късно записани от тези на Тората, Лилит е описана като демонично същество с дълга коса и криле (трактатите Ерубин, 18б и 100б, и Нидда, 24б). Трактатът Шаббат, 151б пък предупреждава самотно спящия у дома си мъж, че може да бъде обхванат от демоните на Лилит против неговата воля. Християнските коментатори от своя страна понякога й отреждат мястото на Сатаната, съблазняващ Ева да откъсне забранения плод. В древната месопотамска култура праобразът на Лилит, изобразена като царица на нощта, е хубава жена с криле, държаща в ръцете си жезъл и пръстен, съответно знаци на мъжкото и женското начало, и с крака, завършващи с птичи пръсти – още един намек за небесния й произход. Тя е стъпила на два лъва и има изобразени бухали от двете си страни. Смятала се е за причинителка на температура и болести по децата. С нейното демонизиране обаче не се съгласяват много поети и художници, описвайки я като изключително привлекателна млада жена със змия в ръце – символ на вечната съблазън и връзката й с творящото природно начало.
В текстовете на автори като Гумильов, Набоков и Цветаева нейният образ е противопоставен на заетата единствено с кухнята и домакинството Ева. В картината “Лилит” на английския писател и художник Джон Колиер е изобразена прекрасна гола жена с дълги руси коси и съвършено, сякаш порцеланово тяло, която е обгърната от огромна змия и нежно е опряла на нея лицето си. Тезата за чудовището Лилит не се приема и от еврейските феминистки, една от които е Мариане Валах-Фалер. Тъкмо обратното, те я описват като неподвластно на съблазните същество, неучаствало в грехопадението, и останало безсмъртно поради това. Нейната съпротива е срещу жаждата на Адам да властва над света, не срещу Бог. И тъй като не е престъпила заповедите на Яхве да не яде от Дървото на познанието, тя е свободна и от отговорността за човешкия грях. По-късно създадената Ева в замяна на това е олицетворение на подчинеността и неравностойното положение на жената, обусловено от партиархата. Неслучайно Мариане Валах-Фалер я нарича “смалена”, като влага в това не само чисто физически, а много повече духовен смисъл. Тя е родствена на Адам, но не в онзи първоначален смисъл на прах, комуто е вдъхнат Дух божи, а само като част от неговата плът. Именно плът, защото единствено първата жена на Адам е била надарена с равностоен на неговия дух. Колкото Лилит е жив и пълнокръвен образ в мидрáша на Мариане Валах-Фалер, толкова Ева е неразвита и зависима физически и духовно от своя господар и повелител. Но тъй като също е Божие създание, в което е заложена мярката за първоначалното съвършенство на човека, втората жена на Адам усеща своята непълноценност и се стреми да я преодолее. Това поставя мъжа в много раздвоено положение. От една страна, неговото огромно его и жаждата му да властва в света на Формата, подобно на Бог в нематериалния свят, още са много силни. От друга, той помни, че е имало една красива, независима и горда жена, равна на него и родствена му като сиамски близнак, с която нещата са можели да изглеждат съвсем другояче, ако не е била онази пагубна жажда да владееш и употребяваш другия не според божественото му предназначение. Ева е скучна, Лилит – вече недостижима. Тя отдавна е надраснала миналото, запазвайки своята независимост от Адам. Времето, през което мъжът и неговата втора жена е трябвало да се борят за своето физическо оцеляване, за нея са спечелени за развитието на духа години. Тя държи в ръка небесната Тора. Не, не онази, записаната с мастило върху пергамент, а другата, истинската, написана с черен върху бял огън, която лежи на коленете на Бог. Първият мъж също е вещ в тази божествена Пра-Тора, но той не търси Лилит, за да се усъвършенстват нататък в изучаването на текста, а за да я постави в още по-неравноправно положение от предишното, опитвайки се да я превърне в своя втора жена. Недоумението на Адам от съпротивата й срещу домогванията му е комично по своя характер и буди чувство на състрадание и насмешка. Онова, което веднъж е отказало да бъде употребено не по предназначение, няма да позволи същото и втори път. Лишеният от безсмъртието и смален от грехопадението човек греши в надеждите си, че Лилит страда от липсата на мъж и лесно ще склони да заеме мястото на втора съпруга в живота му. Лилит също греши обаче, като се надява Адам да се е отказал от първоначалните си намерения спрямо нея и да се е развил дотолкова, че да предпочете знанието пред властта. След отказа на Лилит, Адам се връща при Ева и очерня пред нея първата си жена като демонка. Истината всъщност е, че именно те с Ева са подвластни на отровата, която Сатаната е впръскал в тях, и която непрекъснато взима надмощие в постъпките им. Нощем обаче мъжът продължава да сънува красотата на Лилит и да копнее по нея. Един ден Ева също среща Лилит, бродеща зад стените на Еден, и вижда, че тя не е никакъв демон, а подобна на нея жена, само че много по-умна, красива, образована, целеустремена и свободна от затвора на райската стена. Отровена от грехопадението, Ева отговаря на приятелското и изпълнно с радост втурване на Лилит към нея с неприязън и жажда да й прехвърли тъмните си страсти. Ева обвинява Лилит, че е егоистка, която не е готова да се подчини на Адам и да се жертва за него. И съвършената жена огорчено й обръща гръб, продължавайки по своя път, посветен на знанието и изучаването на огнената Пра-Тора. Но всеки път при настъпването на Рош-Хашана – рожденият ден на Творението, и на Йом Кипур - денят на опрощаване на греховете, тя отново се завръща при стената на Еден и очаква Адам и Ева да отидат при нея, за да се сдобри с тях и заедно да работят за израстването на човека – за да може чрез тях да се изпълни първоначалният божествен план. Ала и този път чакането й ще е напразно, защото гордостта и глупостта държат здраво в прегръдките си прогонените от Рая Адам и Ева. Оттогава продължава да расте и онази пропаст между дъщерите на Ева и тези на Лилит, първите незаслужено толерирани, вторите – незаслужено отхвърляни в човешкия свят. Невъзможността на дъщерите на Лилит да имат едновременно и знанието, и мъжа, им причинява същото голямо страдание, както евините дъщери страдат от липсата на свобода и мъжко уважение. Решението на конфликта е в Адам, в неговата готовност да се откаже от своята себичност и да се завърне при първоначалния замисъл на Бога. Пътят към духовно андрогинния човек, съставен от две различни тела, но обединен от равенството по интелект, душа и права, явно ще е труден и много дълъг. Това ни нашепва съвременният мит, създаден от една еврейска феминистка, която навремето така заплени със своя мидрáш авторката на тази статия, че я тласна в дългогодишно пътуване из Тората, Талмуда и древните еврейски саги. Нека този текст бъде малък жест на благодарност към рано напусналата ни Мариане Валах-Фалер за това несвършващо и до днес любовно приключение.