Въведение в структурната вампирология

Въведение в структурната вампирология

Определение на предмета на изследването

Вампирообразни същества същуствуват доста, но предмет на моето изследване се явява не всяко същество, пиещо кръв (от типа на ламиите, асуанга или чупакабра), и не всякакви неживи или безтелесни неспокойни духове, подобно на ревенантите, отмъщаващия за своята смърт на конкретен човек. Затова ще почна с определението за понятието "вампир".

Онлайновата "Митическа енциклопедия" трактува това като "неживи, които стават от гробовете през нощите за да пият кръвтта на живите". Съгласно мнението на оксфордския тълковен речник вампирът е "свръхестествено същество със злобна природа, изглеждащи обикновенно като трупове и хранещи се с кръвтта на спящите". В друг речник , на Колинс, това е "същество от филмите на ужасите, които съгласно вярванията напускат могилите си и пият кръвта на живите." При Дал това название" се приписва на приказни същества сменящи формата си, и бидейки мъртви летят като кръвопийци, ядейки хората" и се явяват като разновидност на неспокоен покойник. Други определения го наричат "немъртъв кръвопиец, нападащ живите" или "мъртво тяло, което продължава да живее в гроба".

Тук обаче трябва да се отбележи, че в славянските езици думите за неговото обозначаване са много повече - в Европа в понятието vampire влиза почти всеки оживяващ мъртвец. Там не се разделят понятията вампир и упър (рус. , пол. и укр. упырь), което съществува при славяните и ще го използваме често, за да отделяме оживелия мъртвец от фолклора от аристократичното чудовище в плащ с висока яка - онзи образ който си представяме , като чуем думата "вампир".

Но освен бледото лице, маниерите и зъбите, има нещо друго - определението трябва да е относително научно. Аз определям вампира като съвокупност от следните признаци. съществуват множество "чудовища, пиещи кръв" и множество "похитители на жизнена енергия" - изследвания от нас образ на вампира лежи на пресечната точка на няколко множества и представлява човек, който после смъртта или някаква странна трансформация не прекъсва съществуването си, а продължава да "живее", хранейки се със жизнената енергия на околните, предимно под формата на кръв.

Естествено, дори това определение е остонително и условно, тъй като в последно време образът на вампира донякъде е излязъл от тези рамки - представата за вампирите като друга раса или вариант вампирът, който не се храни с кръв. Но тези нововъведения все пак имат за отправна точка вече сформирания образ и затова се явяват не изключения, а допълнения към него.

Сега малко за произхода на термините и за това, какво ще разбираме под тях. "Упър" или "Вупир" е ливонска дума, разпространена във Великото Литовско Княжество. Първата поява на тази дума се среща през 1047 и се отнася до един руски княз, наречен "Upir Lichy", или "Зъл упир". За мен то означава фолклорен вариант на чудовище, което се явява праотец на класическия вампир.

Думата "вампир" е унгарска, но със западнославянски или цигънски произход и се е разпространила в Европа чрез преводите на немските записи за случаите на вампирски истерии. Първото използване на тази дума в английския език се отнася към 1732, когато в статия в едно списание, посветена на финансовите въпроси алчните длъжностни лица били наречени "политически вампири", стремящи се със своята данъчна политика да пресушат обществените доходи. С две думи - кръвопийци на боржуазията.

Румънското "носферату", втори по разпространение термин за обозначаване на вампир, се възприема като "по-висш стил" и се смята за произлязал от гръцкото nosophoros ("носещ чемата"). Представата за това, че то е свързано с латинската дума "нумъртъв" е неправилна, латинското "фералис" означава "погребан" или "погубен" и съчетанието на тази дума с отрицателна частица не дава нужния смисъл.

Вампирология през Средните векове и до средата на 18-ти век.

Тъй като християнската митология и нейната система за строежа на душата и тялото не оставя масто за съществуването на жив мъртвец, систематично изследване на въпроса не се е водело, въпреки че различни хроники периодически включвали разкази за вампироподобни същества. Това са работите на Уолтър Меп ''De Nagis Curialium" (1190), или "Хроники" (1136 - 1198) на Уилям Нюрбургски. Тези работи включват раскази за няколко същества ( включително покварен свещеник) действащи в рамките на поведението на класически упир, включвайки изтеглянето на силите от представители на своето семейство и разпространението на болести, обаче за тяхното обозначаване се използвала думата "revenant". След това живият мъртвец само рядко се мярка в текстовете от 12-13-ти век, а след това практически изчезва и се опявява отново вече под влиянието на разказите от времето а 18-ти век от Източна Европа.

Първи труд пряко посветен на вампирите, ''De Graecorum hodie quirundam openationabus'', бил завършен през 1645 г.. Неговия автор Леоне Алаци е бил пазител на библиотеката на папа Александър VІ и грък по националност. В неговия труд се анализират основно гръцките вриколкас и вампироподобните същества от типа на калакинцари, които по своята същност са по-близко до гоблините. При него за пръв път се обявява идеята за вампир който е слаб, докато не се напие с кръв, тогава той става румен и сит, с очи изпълнени с крав. Френски автор Франсуа Ришар в работата си «Разказ за това , което е стнало в Архипелага, на остров Сан-Ерени» (1657) засяга темата за вампиризма, но я свързва с магията.

Първото произведение на немски език по тази тема е «Masticatione Mortuorum” (За мъртвото живене), бе написано през 1679 от Филип Рор (Rohr). Тази работа отбелязва началото на немския принос към легендата, тъй като редица псевдонаучни трактати за вампиризма са били издадени от учените в Лайпциг, и се смята, че тъй като Рор не е бил свещеник, с тази публикация вампирите били прети в научния свят.

Книгата бе наречена така, защото по мнението на автора грухтящите и мляскащите звуци, донасящи се от могилите показват че в нея се крие вампир. Според думите на Рор, вампиръ изяжда собствената си плът и зловонната пръст, и се готви по този начин да сее чума: «По времето на чумните епидемии дяволът се отдава на ужасните си игри на дъното на могилите; тогава забелязват, че устните на мъртвите, особено на жените, издават грухтене подобно на това на прасетата когато преживят храната; от това грухтене заразата се разпространява по-надалеч; щом се чуе този звук, чумата почва да се развихря с двойна сила; обикновенно тя отнася жените една по една».

Не особенно много, но с вампири се е занимавал и Парацелз. Вампирите , по неговото мнение, са астралните тела на хора , живи или мъртви (обикновено мъртви). Те се опитват да продължат съществуването си във физическата плоскост, отнемайки от живите хора тяхната жизнена енергия и използвайки я за своите цели. Нов бум на интереса към вампирите се състоя в края на 17-ти век и в първата половина на 18-ти и е бил най-вероятно свързан със серия епидемии, развилнели се по Европа в този момент, а също така с това, че по време на войната с турците в Европейските покрайнини се вля ново парче от Балканите, с чиято митология се появи шанс да се запознае. Освен това 18-ти век е преломен в развитието на европейската култура: тя откри за себе си цялата прелест на народните суеверия. Устните предания започнали активно да се записват и издават. Разказите за вампири се появили не само в сборниците с народни придания, но и във вестникарските новини и официални донесения. Всъщност, повечето от «документираните» данни за упирите се отнасят именно към този период.

В следствие на това узбухна «вампирска истерия», която се свеждала до търсенето и унищожаването на упирите – през 1710-1725 такива ловове са известни в Прусия, 1725-1730 в Унгария, през 1725-1732 в Австрийска, Сърбия и така нататък. Към края на 18-ти век слуховете за вампири завладели Полша, Унгария, Сърбия, Силезия, Румъния. Особено внимание трябва да се обърне на историите на Арнолд Паоле и Петър Плодогоевич. Случаят на Арнолд Паоле е вероятно най-цитираното съобщение за «реален» вампризъм поради сравнително дългото изследване и документация на съобщените събития. Именно този случай повече от който и да било друг пренесе легендата за вампирите в научните и летературните кръгове и вдъхнови академичните изслевания на въпроса. Арнолд Паоле бел войник в Австрийска Сърбия в началото на 1700-те и е твърдял, че е бил атакуван от вампир на туркия фронт. Той толкова вярвал в това, че за да противодейства на инфекцията, ял пръстта от гробовете. Когато Паоле умрял от счупване на врата при падане от каруца със сено, той почнал да се появява около къщата, в която живяла вдовицата му, нападал на хората и животните и изпивал кръвта им. Неговите съседи в селото Медведия, недалеч от Косово, били толкова обезпокоени, че подали официален рапорт, и през декември 1731г. Австрийското правителство бе принудено да започне разследване под ръководство на полкови полеви хирург Йоханес Флукингер. Като краен резултат от доклада Арнолд Паоле бе признат за вампир.

Съгласно доклада « когато тялото на посочения Паоле било извадено от земята три месеца след погребението, то не бе докоснато от следи на разложение, а очите били пълни с прясна кръв, която също така течала от ушите и носа. Лицето на мъртвия се отличавало с противоестествена красота. По решението на селския старейшина посочения Паоле бе пронизан с кол, при което главата му била отсечена ...». С това бедите не свършили, тъй като вдовицата на Паоле, и други негови роднини, и дори онези, на които им се наложило да ядът месото на погубените от него животни, на свой ред станали вампири, и техните гробове също се наложило да се разравят. В резултат на това през 1732 година сред войниците на австрийската армия, намираща се в Сърбия, разпространили писмо, в което се съобщавало за честите случаи на вампиризъм и давали рекомендации за мерките на безопасност. Макар, ако се отчете факта, че целта на вампирската дандания бе да се убеди командването да напусне прокълнатото село, не съм съвсем сигурен че съставителите на доклада не са преувеличили някои неща.

Подобна ситуация била и с Плодогоевич, който бил селянин от Кисилова, Сърбия... След смъртта му през септември 1725, тръгнали слухове че покойният навещавал членовете на семейството, искайки от тях храна и обувки, и убил доста хора, които успели преди смъртта си да разкажат, че на сън им се явил вампирът. Официалните власти мълчели, и местното население само намерило свещеник и поискало той да присъства на ексхумация. Съгласно отчета на свещеника, на тялото продължавали да растът коси и нокти, отсъствал мириз на труп. Това било достатъчно основание тялото да бъде прободено с кол и изгорено.

Друг доста разпространен отчет за «унищожаване на вампир» бе направен през 1717 година от личния ботаник на Луи ХІV Жосеф Питон Турнефор по време на престоя му на остров Миконос през 1702 в рамките на «пътуването до Левант», където той събирал редки растения. Тонът на този отчет е различен от австрийските и е украсен със суха ирония, сарказъм и презрение към селските суеверия. Турнероф описва «избухването на вампирска епидемия», случила се след като някакъв зъл и заядлив още приживе селянин бил убит, а два дена след погребението му, започнал да създава още повече проблеми на съселяните си, « предприемайки насилие спрямо хората и собствеността им». Към десетия ден бе решено, че е необходимо да се следват предписаните правила и да се извади сърцето на чудовището. Хората ексхумирали трупа и извикали местния касапин.

Турнефор не без черен хумор описва некомпетентния и застарял касапин без познания за човешката анатомия, непохватно търсещ сърцето, миризмата произтичаща от трупа, смесена с миризмата на тамян и общата истерия на народа. От негова гледна точка тялото било напълно мъртво, но дори след изгарянето на сърцето безчинствата продължили, и след дълги дебати изгорили цялото тяло.

Всички тези истории не само провокирали лова на упирите, но вдъхновили и появата на нов вид литература, включваща Masticatione Mortuorum in Tumulis, или «Какво мъртъвците ядат в могилите си», написана от Майкъл Ранфт ( да не се бърка с творбата на Рор) или Dissertatio de Cadaueribus Sanguensugis на Джон Кристиансон. Тези «научни» изследвания от това време подобно на работите на Джон Хайнрих Zophius van Dalen-а (Dissertatio de uampirus Sreuiensibus, Duisburg 1733) се явяват изследвания за появата и проявата на вампирите във връзка със свръхестественото въобще. Така, за същия ван Дален основен тип вампир не е упирът, а «мара» като чудовище, нападащо спящите, поради което авторът го сродява със сукубусите. Научното съобщество, особено Сорбоната, открито се обяви срещу тази дандания, и особенно срещу оскверняването на телата на хората, които са били сметнати за вампири.

Авторът на «Размишления за вампири» (Dissertazione sopra i vampiri, Неапол, 1744) Джузепе Даванцати, кардинал, йезуит и архиепископ на Трани, ги е писал по пряка молба на папата в качеството на «полузатворен» текст за служебно ползване, и затова тозу труд е по-малко известен. Даванцати естествено отнася вампирите към порожденията на дявола, но при това разграничава фактите от фантазиите, а самите вампири - от призраците, а също така критикува невнимателните «ловци за немъртви».

Но най-подробен и интересен труд от онова време, също така вдъхновен от изброените случаи, е дело на френски монах-бенедектинец и учен Дома Августин Калме «Дисертация за появата на ангелите, демоните и призраците, а също така за появата на вампирите в Унгария, Моравия и Силезия» ("Dissertations sur les Apparitions des Angels des Demons et des Espits, et sur les revenants, et Vampires de Hundrie, de boheme, de Moravic, et de Silesie.") , издаден през 1746.

Макар Калме да е известен като автор на редица трудове изучаващи Библията, този го е направил най-известен вампиролог на 18-ти век. Както и италиянския му колега Даванцати, към изучаването на вампиризма го е подтикнала вълна от съобщения за вампири, постапваща от Германия и Източна Европа. Потресен от детаилните и убедителните доказателства за случаите на вампиризъм, постъпващи от Източна Европа, той смятал, че би било неразумно просто да ги отхвърли. Освен това, като богослов, той признавал, че съществуването и действията на отново завърналите се същества, пиещи кръв, могат да окажат важно вляние на различни богословски изводи относно природата на съществуването след живота.

Калме определял вампирите като хора, които са умрели, а след това се върнали от гробовете си, за да притесняват живите, да пият тяхната кръв или дори да причиняват смъртта им. Той събрал много записи за вампризма, използвайки различни източници – официални отчети, вестници, свидетелства на очевидци, записи на пътешественици и критически забележки на свои учени колеги ( голяма част от опубликуваната му работа е била именно антология на всичките събрани от него данни), проанализирал всички съществуващи тълкувания на този феномен, включително местния фолклор, приел е във внимание естествени, но малко известни промени, настъпващи с тялото след смъртта, и последствията от преждевременното погребване.

След това Калме предложи своята интерпретация на тези съобщения. Той осъдил истерията, която последва след някои от случаите на вампиризъм и поддържал осъденото от Сорбона поругаване на телата, но се оказал неспособен да направи окончателен извод и оставил въпроса отворен. Всъщност, той по-скоро е възприемал идеята за съществуването на вампирите, отбелязвайки, че «се струва невъзможно да не се присъедини към вяра в това, че тези призраци наистина излизат о могилите и че са способни на ужасни действия, които на им се приписват в много от случаите...»

Книгата на Калме станала бестсейлър. Тя претърпяла три преиздавания във Франция: през 1746, 1747 и 1748 години. В Германия излезе през 1752 година и в Англии - през 1759 година (повторно е излизала през 1850 година като «Светът на призраците») , и цяла редица вампиролози от последващи времена, в това число и Монтегю Самерс, са използвали Калме като основен източник за своите изследвания.

Лов за упири бе преустановен едва от скептичното настроение на императрицата Мария-Тереза, която, когато в селезия се случи поредно избухване на вампиризъм, изпрати там за изследването на този въпрос личния си лекар. Той състави отчет, разобличаващ случая като свръхестествени глупости, и осъдил поругаването на телата. В отговор на това през 1755 и 1756 година Мария-Тереза издаде закон с цел да спре разпространението на вампирската истерия, включващ прератяването на делата, свързани със случаите на вампиризъм, с които се занимавала църквата, и предаването им на гражданските власти.

Най-новото време и съвременните тенденции

През 19-ти век вампирологията не е получила особено развитие, но постдракулическия бум в края на века сформира интереса към вампира не само като към литературен герой, а и като феномен, който има нужда от изучаване.

Сред трудовете от началото на ХХ век се открояват значителните по обем трудове на Монтегю Самерс (Montague Summers "Вампир и неговите роднини” и “Вампирите в Европа” публикуван в две книги през 1928-29, преиздадено като една книга през 1995). При Самерс вампир е всеки злонамерен кръвопиещ дух, вследствие на което неговата работа включва очерк за “вампири китайски, малайски и асирийски”. От друга страна, той се стреми да проанализира социалните източници на образа, и затова засяга и каталепсията, и людоедството, и некрофилията, и многобройните маниаци от сержант Бертран до “хановерския касапин” Хаарман. Самерс изследва не толкова фолклорните традиции, колкото еволюцията на образа в литературата на миналия век, привеждайки множество полезни примери.

В същото време са били написани и други трудове, но “Вампири и вампиризъм” на Дудли Райт през 1914 г. силно клони към популизъм и напомня на днешни статийки във жълтата преса. Именно Самерс е станал основа за трудовете на болшинство съвременни автори, разработващи вампирската тема в няколко направления. Започвайки от 60-те години, в Европа и САЩ започват като гъби да никнат разнообразни общества, повече приличащи на фен-клубове – Лос-Анжелийския “Обществото на Граф Дракула” (Доналд Рид, 1962), “Клуб на поклонниците на граф Дракула” (Джин Янгсон, 1865), или “Обществото за изучението на вампири” (Шон Манчестър, 1970).

Забележителна дата за вампирологията станала 1972 година, през която се случили наведнъж 3 знаменателни събития. Раймонд Макнели и Раду Флореску издали “В търсенето на Дракула” – първи голям труд, посветен на историческия Влад Тепеш, който практически веднага бе допълнен от “Мечтата на Дракула” на Леонард Волф. Тези книги не могли да не привлекат вниманието към темата за вампира.

Друга книга била “Истинските вампири в историята” на Доналд Глат – първи опит да се съберат всичките записи за исторически фигури-вампири. Накрая, Стивън Каплан основа “Център за изследване на вампира”, посветен не на изучаването на литературния герой, а откриването на хора с физиологически отклонения.

След тази дата обществото на вампиролозите се превключва на по-сериозен анализ на проблема. През 1977 Мартин В. Рикардо основава “Общество за изучаване на вампири”, чийто член е Дж. Гордън Мелтон, който издава първо “Хронологията на Вампирите”, а след това “Справочник по вампирите (The Vampire Book)", която се смята наред с Енциклопедията на вампирите (The Vampire Encyclopedia)" на Матю Бансон най-добрата научно-популярна книга.

През 1978 Ери Хелд и Дороти Никсън основават “Обществото по обмяна на информация за вампири”, а през 1980 в Дъблин бе основано Обществото на Брем Стокер. В даден момент се наброяват няколко стотици подобни организации. Множество трудове често използват методиката на психоанализата. Атагите подсъзнателно се свързвали със сексуалното насилие, а страх от вампири и едновременно привличането им се извеждали от физическите усещания. Тъй като вампирите често нападат спящите обекти на тяхната любов, а действията от типа на захапвания, целувки и засмукване са тясно свързани със сексуалните преживявания, свободата за такива трактовки е голяма, тъй като ако се придържаме строго към Фройд, вампирът въплащава Ерос и Танатос в чист вид.

Типичен представител на тази школа е Лоуренс А. Рикелс, преподавател от Калифорнийски университет, чиято книга “Лекции по вампирите” бе построена на основата на спецкурс, който той преподавал в катедрата в продължение на няколко години. Курсът обхващал голям обем от информация – от древните антивампирски погребални обреди до използването на вампирската естетика от деятелите на съвременната масова култура от типа на Мерлин Менсон, и до голяма степен бе построен на анализа на подсъзнателните значения на едни или други образи и влиянието на философията на Маркс, Фройд и Ницше.

Нина Ауербах в нейната книга “Нашите вампири сме ние” възприема вампирите в социален аспект. Според нейните думи, вампиризмът е произлязъл не от параноите или ксенофобията, а точно обратното, от човешката щедрост и ентусиазъм, и неговия вкус е неразделен от онези естествени импулси, които ни правят хора. Тя вижда увлечението по образа на вампирите като проява на естествен протест и отчасти като образ на мъжа в огледалото на американския феминизъм. Ауербах също така свързва измененията в концепцията за вампира и идеологията на властта и изследва възраждането на образа в хомоеротическата традиция, отчасти предизвикана от това, че под някакъв натиск на феминизма вампирите се изобразяват изключително в мъжки пол, но неговите жертви обаче стават вече не само девойките.

Сред представителите на “антропологическия подход” може да се припише “Сборникът на данните за вампири (The Vampire: A Casebook)" под редакцията на Алън Дандес (Alan Dundes), който обединява 11 есета, засягащи историята на понятието “вампир”, типажите на вампири в Румъния, Сърбия и Гърция, а също така особеностите на техните способности, техниките на вампироубйството и възпремането на вампиризма от гледна точка на психоанализата.

Във връзка със славното столетие в края на 1997 се наблюдаваше истински бум на вампироманията. Възникнали нови асоциации на последователите на Дракула, специализирани списания, открити бяха нови музеи, магазини, продаващи всичко отнасящо се към темата.

Фолклорните корени на вампира, или накратко за
вампироподобните в разни страни и народи

Тази същност се среща почти във всичките митологични традиции, и макар огромно количество да са причислявани към упирите и вампирите, те не съответстват на изградения от нас набор от критерии. В тази част ще се опитам да разгледам всичките същества, които споменават по един или друг повод вампиролозите, методично предвижвайки се от регион към регион.

Обща представа за упирите.

Най-близкият прародител на «съвременния» вампир е живият мъртвец, известен като упир (думата «вурдалак» погрешка е вкарана от Пушкин), който става от гроба, за да яде месото и да пие кръвта на живите. Произхода на упира може да бъде различен, но обикновенно се свеждат към три основни причини:

-"Неправилно погребение", тоест оставяне на тялото без погребение или погребано не «по правилата», без нужните ритуали, дали ще е грешка или външна намеса в погребалния ритуал. Дори ако покойният е бил добър човек и е умрял спокойно в леглото си, той можел да стане вампир, ако трупа му бил прескочен от котка или прелетян от кокошка, ако гробът при изнасянето се е ударил в рамката на вратата, или ако на него са попаднали капки дъжд или градушка. Дори погребаните по всички правила може да се превърне в упир, ако роднините прекалено тъгували за него, викали го по име, тоест фактически го призовавали.

-"Неправилна смърт" – основно неестествена смърт. Вампир може да стане онзи, който е умрял през нощта, самоубил се или замръзнал в полето. Често упирът е мъртвец, чието убйство не е било отмъстено: всеки, който е загинал от насилствена смърт, е могъл да стане от гроба си и да въздаде справедливост (макар за тази същност се предпочита терминът «ревенант»).

-"Неправилен живот" – способността да стават от гробовете се преписвала и на онези, които са били по някакъв начин забележителни през живота си. Забележителността можело да бъде наследствена – деца, родени с «якичка», в резултат от кръвосмешение, пети синове в семейства , където са само момчета, а също така родени вече със зъби. Съгласно румънските легенди, незаконородените и некръстените деца, вещиците, магьосниците и седмите синове на седмите синове, били обречени да станат вампири.

В някои райони на източна Германия имало поверие, че дете, което е отбито от гръд на майка си, ще стане вампир и първо ще яде месните части на гърдите, а след това ще удължава живота си за сметка на свой жив роднина.

В славянските страни за потенциални упири често се смятали рижавите (смята се, че Юда бил рижав), а в Гърция, където хората са основно с тъмни очи, за вампири се смятали тези, които имат сини очи. Характерът и образът на живота на човека също могат да доведът до това, че след смъртта да не му се лежи спокойно в гроба: вампири ствали сръдливи и раздразнителни хора, постоянно с нещо обезпокоени, които не са си върнали дълговете и не спазващи обещанията си.

В славянските страни се смятало, че потенциални вампири могат да бъдат зли и жетоки хора, или пък занимаващи се с черна магя, а също така самоубийците, клетвопрестъпниците, проклети от родителите си, трупове на умрелите в грях. В същия списък влизат грешниците, отлъчени от църквата.

В повечето фолклорни истории живият мъртвец не атакува всички – неговия гняв се стоварва върху определени лица – негов убиец или роднина, допуснал грешката при погребалния ритуал. Като правило упирът преследва членовете на семейството си: мъже – жените, жените – мъже. Младите девойки търсят бившите си младоженци. Жертвата на упира често сама се превръща в упир. Понякога е достатъчно едно ухапване, а понякога се изисква доста време, но мъртвеца вече е обречен да се изправи от гроба си.

'Някои вампири имат неприятния навик да чукат на вратата, да сядат на масата, и да обявяват за смъртта на някой от присъстващите в стаята. Никога не трябва да се отказва на вампира храна: гладен и от това озлобен, той може да се нахвърли на собствените си деца и веднага да ги...'' Това е част от «Еврейските писма», споменат от Калме.

Ситуацията е по-различна в случаите когато вампиризма е свързан с договор с тъмни сили. В този случай упирът не е нежив като нещо умряло и излязло от гроба, а превъплатен магьосник, и необходимостта да пие кръв е плащане или подхранване на демона, който седи в неги и се явява източник на неговата сила. Дали при това той е жив или мъртъв, не е толкова важно. Такъв упир се отличава с голяма социална активност, нападайки не само роднините си и навреждайки на обществото като цяло. Всъщност това както и лекантропията, която магът често придобива при такава сделка, се явяват като modus operandi (модел за поведение) на чернокнижника.

Как упирът напуска гроба си? Той е надарен със свръхчовешка сила и при желание може да вдигне надгробния камък. Но в ноща в навечерието на Св.Андрей при молдовците могат да го накарат той да носи своя камък върху главата си. На някои упири не им е нужно да прокопават пътя си навън. Те могат да се «проточат» през пръстта и като излязат от земята, пак да придобият форма...

Монтегю Самерс описва събирателния образ на европейския упир по следния начин: Той нито е мъртъв, нито е жив, но живее в смъртта. Той е аномалия; андрогин в света на призраците, пария сред чудовищата. Наяве той е слаб и космат, а когато се напие, става толкова дебел, че една ве се пръска от ситост. Свежата кръв му тече от устата, носа и ушите. Неговото тяло си остава ледено-студено; кожата запазва мъртвешко-блед цвят с фосфорециращ оттенък; но устните му са червени и чувствени, и между тях блестят острите зъби. Нокти са изгънати като на хищна птица, мръсни и покрити със засъхнала кръв; неговото чудовищно зловонно дихание разпространява миризма на разложение, гниеща плът. И накрая , косите му са рижави , както на Каин и Юда.

Следва обаче да разграничаваме вампира от трупоеда. Тип чудовище, което яде трупове ( независимо дали при това е немъртъв), се среща в най-различни региони чак до Чукотка, където подобни същества се наричат тугнъгак.

Лирическо отклонение за некромантията

/Ах, Анита Блейк, колко много я обичам!/

А каква е разликата между съживените или самооживелите? – ще попита човек свикнал с фентъзито. Тук трябва да направим малко отклонение, засягащо историята на некромантията в смисъл в който я трактува фентъзито.

В средните векове некромантията е била не повече от некромантия, тоест гадаене по вътрешните органи на мъртвите, и нейните привърженици са били подлагани на гонения по същите причини, по които бяха гонени и средновековните лекари, на които също им било забранено да отварят мъртвите човешки тела. Освен скриването на трупове и гадаенето по техните вътрешности ( което именно означава думата «некромантия»), към нея често са отнасяли духовидството като изкуството да се призовават духовете на умрелите, обикновенно само за да се получи някаква информация от тях.

Било е известно използването на чужда жизнена сила за поддържането на собствения живот (този сюжет е прилаган и на запад и на Изток) или Малефициум като насочване срещу врага проклятие или болест, също коствено са свързани с манипулация с жизнената енергия ( макар може да се даде и друго обяснение, например въздействието на съдбата), но тези два метода са характерни за некромантите в РПГ. А и самя термин «жизнена енергия» се появява в Европа само при определено ниво на развитие на медицината.

Що се отнася до оживелите трупове, то икам да напомня, че в християнството отсъства метафизическата възможност за анимация сама по себе си, тъй като според неговите канони енергията на творението притежава само Бог, а да върне душата в мъртвото тяло е изобщо трудно акто-концепция. Средновековните «аниматори» експерементирали не със трупове а с конструкти (големи), и дори с чудовището на доктор Франкенщайн бе неанимиран труп, а събран от няколко тела конструкт. Аниматорите не се срещат дори при Ховард (освен в по-късната конанология), а класическият оживител на гробищата се появява за пръв път едва при Кларт Ештън Смит, непреведен още на български или руски, но често цитиран от авторите на ДнД-справочниците по темата. Така че образът на «некроманта» е сформиран още по-късно от образа на вампира.

Античност

Всъщност идеята, че обиденият покойник може да се върне и да накаже е много стара – повечето от погребалните обреди били насочени към това да попречат на мъртвеца да се върне. Още неандерталците чупили краката на труповете за да не може да стане. Дори традицията за поставянето на крайъгълните камъни има по-голямо значение отколкото просто поставяне на паметник – тежкият камък бе предназначен да спира покойника да се дигне от гроба си, да не говорим за кремацията или погребването на кръстопът , за да не може покойникът да се ориентира накъде да тръгне.

Асирийските Екиму, които се смятат за първите вампири са били неуспокоени мъртъвци, целта на появяването на които била да намерят жертва и да я накарат да изпитва мъките, които приживе е изпитвал неспокойният дух.

По-интересна е древногръцката ламия или емпуза, спомената за пръв път от Филострат в «Житето на Аполоний Тиански» (200 - 245) като същество, нападнало един от учениците на философа. В гръцката митология Ламия е била кралица на Ливия, прекрасна жена, която имала деца от Зевс. Но когато Хера, съпругата на Зевс, разбрала за това, тя я превърнала в чудовище, а потомството избила. Освен това наложила проклятие, поради което Ламия не можела да склопи очи, пред които винаги стояла картината на убийството на нейните деца. Когато Зевс научил за това, той можел само да и даде способност да изважда очите си от орбитите и да си почива като не вижда нищо. Обаче завистта към щастливите майки превърнала Ламия в чудовище, което краде деца. Преди да изпие кръвта им тя ги разкъсвала с нотите си. С времето с това име почнали да наричат вещици, които крадат деца, а също така демони, които превръщайки се в красавици, съблазнявали случайни мъже. И чак когато утолявали страстта си, те изпивали кръвтта и живота на жертвата. По-късната ламия се превърна в звероподобно чудовище (змия с човешка глава и гърди), и фигурира под този образ и в множество Ролеви игри.

Римската империя имала развита традиция в успокояването на неспокойните духове ( прочутата Лемурия) и най-близкото до вампир същество било стрикс – смъртни вещици, използващи кръвопитието като част от магическите си практики. Обаче именно от този термин се появили по късните стригои и стриги, които по-късно се използвали за обозначаване на цяла редица вампироподобни същества (включително и гигантските комари от АДнД).

Средневековие

При анализа на образа на вампира през средните векове трябва да се помни, че християнската парадигма просто изключва възможността да съществуват вампири или оживели мъртъвци въобще. След смъртта човешката душа веднага отива на божий съд, а след това в Рай или Ад, тялото става на прах, и съдбата му нататък никого особено не го вълнува. Оживяването се среща само във вариантите на възкресяване като връщане на душата обратно в тялото. Единственият аналог на вампира в християнските митове е сукубът, и то доста условно.

В резултат от този натиск от страна на религиозната парадигма фолклорните упири бяха захвърлени в нисшата митология и били разпространени предимно там, където позициите на църквата били слаби и тя по-актовно взаимодействала с фоллорните поверия. Затова болшинство от известните нам легенди за живите мъртви произхождат не от западна или централна Европа , където католическата църква е била стабилна, а от източна Европа или балканския регион, където православието (сравнително с католицизма) много по-толерантно се отнасяло към местните традиции.

През 1213 в енцикла на папа Инокентий ІІІ църквта официално призна съществуването на живите мъртви наред със сукубите, падналите ангели и други слуги на Сатаната, но не е уточнила статуса им – вампирите били споменати «във връзка със» и сериозно вярата в тях започнала да оказва влияние на умовете едва в Епохата на Ренесанса, между другото, едновременно с лова на вещиците.

От друга страна, темата за кръвта заема в християнската мистика определено значение – думите на Исус «това е моето тяло и моята кръв» дават на образа на кръвта допълнително мистическо измисляне и са породили интересно поверие: православен, отрекъл се от вярата си (най-често приел католическата), обезателно става вампир. Напълно вероятно е възникването на това вярване да е обусловено с механизъм на своеобразна «компенсация»: отивайки към католицизма, православният, макар и да запазва правото за пречистване чрез Тяло Христово, се отказва от пречистване с Кръвта, тъй като при католиците двойното пречистване е превилегия на клира.

Съответно, вероотстъпникът е длъжен да се стреми да компенсира «липсата», а ако промяната във вярата не минава без сатанински умисъл, то и методът на «компенсацията» е подсказан от сатаната – вместо кръвта на Христос отстъпникът пие човешка кръв. Вампира не са смятали за носител на някаква «вампирска» епиземия (който на свой ред преди това е бил заразен от вампир), но го смятали за магьосник, който и сключил сделка с дявола заради земните блага и използващ кръв за извършването на магически ритуали. Тази представа сложи свой отпечатък на образите на доста фолклорни упири.

Западни и Източни славяни

Източнославянски упир в честия си вид не е жив мъртвец, а зъл магьосник. Процесът на неговата самовампиризация протича самоволно, като резултат от предишното му съществуване. Не случайно в централна Русия упирите най-често ги назовават «еретици», обяснявайки трансформацията му с отказа от правата вяра. Сами по себе си «посмъртните разходки» се обясняват по различен начин: или тези хора «не ги приема земята» или, сключил договор с нечиста сила и умрял преди срока, все едно че доизживява останалите години като жив мъртвец. През деня упирът спи в своя гроб, а се събужда в полунощ. Той смуче кръвта на спящите и ужасява с крясъци на петел, и действа до определено време. Светлината не е смъртоносна за него, но го кара да се крие в бърлогата си.

Като правило, източнославянските упири не обладават с широк арсенал от свръхспособности – освен че са надарени с дълги остри зъби, «съкрушаващи стомана», понякога имат зооморфни черти, способността да бяга стремително със скорост на кон (често държейки ръцете си като кръст върху гърдите си), или да носи със себе си епидемия (като следствие от това се появи идеята за заразното ухапване на вампира). Макар според «Новата Абевеге на руските суеверия», «еретик железнозъб» е могъл да изсмуква дъжда от облаците и именно сушата е карала общината да търси гроб на подобен еретик.

При западните славяни упирът е по-скоро мъртвец, отколкто магьосник, макар във всяка страна обликът му и способностите му леко се различават. В Полша се е смятало, че упирът не хапе, а има раздвоен край на езика, с който пробива кожата. Българските вампири са имали само една ноздра, заострен език и се спирали като се посадят рози около могилата му. При сръбските вампири се среща превръщането в мъгла.

Повечето упири не са само кръвопийци: те именно «ядът своите жертви (мака да могат да се хранят и с друго), а също така изпиват и кръвта». Периода им на активност може да варира – често от обед до полунощ, и повече напомня «разписанието» на обикновенния човек. Някои спят в гроб, пълен със кръв, но това не винаги е кръвта на жертвите. Някои в критически ситуации се превръщат в глутница плъхове или други малки отвратителни създания (червеи и т.н.), която се разбягва в различни посоки, и за да се убие трябва да се унищожат всичките животинки.

Друго чудовище, послужило за първообраз на вампира, е мара. Този злобен дух, който не винаги има разбираем произход (при славяните това е дух на некръстена девойка), който прониква в къщата, напада спящите, обикновенно беззащитни деца или жени, в резултат на което жертвата цяла нощ сънува кошмари ( «морок» или английското nightmare имат същия произход), от които тя отслабва и умира. Имено този образ е отговорен за влизането на вампирите в помещения (упират действа повече навън, дебнейки по пътищата, но без да влиза в дома), а също и за способността на вампира да се превръща в мъгла и да лети.

В «митологическата енциклопедия» се споменава, че мара има облик на гигантски молец, и нейното ухапване открадвала душата, която можела да бъде върната само ако марата бъде убита с удар на кол в сърцето или с изкарването на нейните коси на слънчева светлина. Мара или Марище в Русия, известна като Мора в Полша, или Морава в България, карат да си спомним и думата «мор».

Германия и Западна Европа

Именно в Германия се появи терминът “възвращенец”, означаващ неуспокоения. Тъй наречените видергенгери (от немски глагол “завръщам се”) обикновено плашили хората със самото си появяване или по-рядко се опитвали да примамят в гробището и там да го разкъсат на части или удушат.

От немските вампирообразни ще отбележим алпа, макар той да е по-скоро дух на наскоро умрял роднина. Децата могат да станат алпи, когато майката използва конска грива, за да се освободи от бременност. Алп може да се превръща в животни (котка, куче, свиня), но във всичките си проявления носи шапка. Той пие кръв от хора и деца, но предпочита млякото на жените.

Португалската брукса, по облик много напомня на Баба Яга – прекрасен образ на вещица променяща формата си, и вампиризма там е просто приложение. Между другото няма сведения брукса да ползват акустична атака, приписвана и от Сабковски.

Циганите

Голям принос към легендите за упирите имат циганите, които се разпространили по Европа през 14-16 векове. По това време, когато Европа бе християнизирана, те много повече запазили своите традиционни вярвания, в това число и култът към предците, предполагащ възможност за така наречения мулло.

Циганския жив мъртвец имал крайно време за да извърши зло, но могъл да има както човешки облик, така и на чудовище, а можел да се превръща и в животни (в някои случаи дори в птици и коне). Той можел да става невидим, да се появява във всяко време от деня и нощта и често, подобно на сукубите, да посещава своите смъртни любовници и да изсмуква силите им.

Циганите предполагали, че от такива съюзи можело да се родят деца, и децата на мулло били известни като «дхампири». Тези «деца на вампири» били способни да ги разпознават, да ги виждат дори в невидимата форма и често били ловци на вампири, защото дори обикновени оръжия в техните ръце можели да нараняват вампира.

Гърция

Интересно тълкуване на вампира има гръцката ортодоксална църква – в противовес с римската католическа църква, чиято доктрина твърди, че тлението не засяга осветените тела, там е имало поверие, че тялото на онзи, който е бил отлъчен от църквата, не се разлага до тогава докато не му бъдат опростени греховете. Да отбележим обаче, че вулканичната почва в региона забавя процесите на гниенето и дава доста почва за подобни суеверия.

Ранните гръцки упири – тимпаниос са обикновени неуспокоени, които бродят сред живите и се смятали за относително безопасни, способни да раждат деца. Единственото им отличие е приличаща на барабан кожа, издаваща при удар същия звук (оттук идва и тяхното име).

За по-опасни се смятали вриколкас – те не са духове на умрели, а дяволски духове, влизащи в тяло, когато душата отлита от него. Вярата на гърците във вриколкас е била толкова силна, че гърците се опитвали да попречат на неговото проникване, погребвайки покойника с монета (обол) в устата или запечатвайки устата с восъчен кръст, и дори в ХІХ век телата на мъртвите изравяли след три години, за да се уверят че те са се превърнали в прах.

Същия термин се използвал за обозначаването на онези, при които вампиризмът бил аналог на проклятие – след смъртта мъртвецът нападал онези, които най-много обичал приживе.

Още един гръцки монстър е мормо, който се отнася към типа «кошмари».

Румъния и Унгария

В тези територии са се срещали няколко разновидности живи мъртъвци. Първите били мороите – тези, които са предразположени към вампиризъм след смъртта, обикновено поради особености при раждането, или умрели неженени. Като правило те имали опознавателни белези – рижави коси и красиво лице, пълно телосложение. След смъртта този тип се наричали стригои.

Мъртъв стригой става, излиза през дупка в могилата, често има зооморфни черти, е негов особен тип, дъждовен стигой, може да предизвиква суша. Тъй като стригой, както и руският еретик, се явява немъртво състояние на природения магьосник, то и приживе той урочасва хора, добитък и посеви.

Друг тип вампир се наричал върколак ли прикулич. През деня те изглеждали като привлекателни хора с бледа и суха кожа, а през ноща като черни кучета-вампири. На върколаците им се приписвали способности да предизвикват лунни и слънчеви затъмнения, което било много удобно за нощното чудовище. Освен това върколак, който реално се намира в средата между вампир и «класически върколак», можел да води след себе си вълча глутница.

А "носферату", за разлика от своите киноматографически потомци, обозначавал «копелето» като жертва на незаконна любовна връзка, в «идеалния» случай – незаконно дете на родител който сам е бил незаконно дете. Освен жажда за кръв, носферату се отличавали с нечовешко ниво на развратеност и способност да плодят деца, ставащи морои. От друга страна той можел да проклина на безплодие.

Има и змуилан или збуретор – прекрасен младеж, демоничен любовник, изсмукващ живота от девойките и появяващ се в образа на дракон или като огнена топка.

Между другото последно съобщение от Румъния за пробождане с кол на предполагаем упир е от 1974 г.

Келти

Повечето келтски вампирообразни не са немъртви с изключение на ирландския Dearg-due (не съм уверен в правилната транскрипция и затова го оставям на латиница), чието име означавало «Червен Кръвопиец». Няколко пъти годишно тя излизала от гроба си, използвайки уменията си за да съблазни човека и да го убие. Dearg-Due можела да бъде убита чрез построяване на определен символ от камъни върху могилата, за която се смятало, че е неин дом. Обаче по-известна е шотландската Баваан Ши (baobhan sidhe), която изглежда като красива млада жена и танцува с мъжете, докато те не се уморят, а след това ги напада. Подобно същество е и Линаун Ши, която използва своята невероятна красота, за да съблазни хората и след това да пресуши живота им чрез изтощаващ секс.

Мюсулманският Изток

Арабският гул е разновидност на джин и е обикновено същество от женски пол. Фолклорните гули често приемали облика на девици-съблазнителки, и значителна част от сюжетите е свързана с женитбата на героя за гул. Гулът не е толкова вампир, колкото некрофаг, който предпочита да разравя гробовете и да се храни с трупове. Това че, след това АднД с този термин нарича немъртъв трупояден монстър, значително обърква ситуацията, тъй като това значение на думата «гул» сега е доста по-популярно от оригинала.

Кръвопийците били познати също практически на всички туркски и поволжски народи. Казанските татари ги наричали убири , а татарите от западна Сибир – мяцкаи. Подобни мъртъвци се наричали при чувашите вупари, у карачаевците – обури. Но макар убир и да е приличал по име на упира, той не е немъртъв, а зъл дух, вселен в тялото на магьосник (наричан убърлъ кеше) и заместващ със себе си неговата душа. Животът след смъртта е пряко последствие от този факт. Убирът не само пие кръв, но и яде месото от тялото на жертвата, праща болести и кошмари, може да примема различни образи (хора, животни, огнени змейове или огнено кълбо) и дори напада на светилата, поради което се случват затъмненията. Убирите крадели неродените деца от утробите на майките и изпивали водата от облаците и така предизвиквали суша. Можели да се убият с игла в стъпалото или като се пробие гроба с дъбов кол.

Индия

По-голямата част от индийските или далекоизточните чудовища (гаки, бгути, пишачи) по същетво са жители на долния свят (сферата на гладните духове) и макар да представляват реинкарнации на наказаните по този начин хора, те не са живи мъртъвци от европейски тип. Освен това, те може и да пият кръвта на хората, но основно са трупояди.

Бенгалския хордева не е толкова вампир, колкото зъл дух, който изсмуква жизнените сили от болните или умиращите. Имайки облика на черна котка със специфично мяучене, той се появява в такива домове където има болни и яде храната им или им сяда на гърдите, извличайки душата им.

Ветала или байтал, обитаващи в Индия и Непал, понякога се изобразяват като неживи, а понякога като смесица от човек и прилеп, способна да се вселява в телата. Този тип е известен от доста рано по средновековата повест «Вълшебният мъртвец, или 25 разказ на ветала». По тип те напомнят нещо като «Декамерон» или «1001 нощи», и ветала, до който главният герой трябва да се добере без да обели и дума, всъщност играе ролята на разказвач, чиито истории карат човека да ги прокометира поне с фразата «Не може да бъде!», след което мъртвеца отлита и лова трябва да почне от самото начало.

» Въведение в сатанизма