Исторически погледнато, представата за вампири първоначално циркулира в ограничената зона между славяните на Източна Европа (особено сред българи и сърби, поляци и чехи, украинци и белоруси) и съседните им народи (предимно унгарци и румънци, гърци и албанци) до времето, когато отслабва османската империя в източната част на стария континент и след 1730 г. се освобождават първите сръбски и австрийски територии. Тогава настъпва осезателно раздвижване на популациите в европейското землище и не без посредничеството на циганските племена започва вълнуващата одисея на вампиризма в цяла Европа и света. Скритите демони от поверията на потиснатите християнски народи в европейския Изток плъзват на Запад, заселвайки незаетите места във фолклорните сказания на гали, келти и готи и оживявайки в романтическата литература на западноевропейски писатели като Гьоте, Колридж, Теофил Готие, Александър Дюма и много други. Вампирическата истерия, обхванала Западна Европа през ХVІІІ в., накрая кулминира в бестселъра на Брам Стокър (Bram Stoker) “Дракула” от 1897 г. и в знаменития филм на Тод Браунинг (Tod Browning) “Дракула” от 1931 г., които предлагат занапред архетипните фигури на човека-вамп в черно-белите продукции на европейското кино и цветните филми на холивудската фабрика за илюзии.
Поверията за вампири са генеалогически свързани с култа към предците в християнския паганизъм на източноевропейските славяни. Митичните вампири визират представата за нечисти мъртъвци, които се превръщат в демонични същества поради нарушение на етносоциалните норми приживе или поради нарушение на установени от обичайното право норми и забрани в погребалните ритуали. Практически всякакви грешници или невинни хора, към които е извършен грях, стават потенциални вампири, които след смъртта си, ако не бъдат взети предохранителни мерки, претърпяват демонична метаморфоза. Като се започне от родените по църковни празници и заченатите по време на пост, премине се през родените с някакъв физически или ментален дефект и се стигне до незаконородените; продължи се през разбойниците и убийците, еретиците и магьосниците и се стигне до прокълнатите и неотмъстените или прескочените от куче или котка мъртъвци - всички те онагледяват идеята за социални маргинали и представата за чужди на традиционната общност индивиди. Това е причината след смъртта им те да не бъдат интегрирани към задружното семейство на предците-закрилници и да останат завинаги обречени на съдбата си като самотни демони, вилнеещи в тъмната половина на света.
В българските традиционни представи вампирът, въпреки множеството си регионални названия, има няколко главни разновидности, които могат да се градират според магическата сила и формата на демонизма си - тенец, който е вампир-сянка; върколак, който е вампир-песоглавец; плътеник, който е антропоморфен демон, но без кости, като изпълнен с кръв мех от човешка плът; и накрая същинския вампир, който е антропоморфен демон, възприел вида на своя предшественик като вкостен дух, изцяло наподобяващ живите човешки същества. Европейският фантазъм за всемогъщия човек-вамп представя този демон в напълно човешки образ, който е жълтеникаво блед, с пронизително зелени очи, силно изразени кучешки зъби, сурова миризма и мрачно излъчване. Така до славянската представа за песоглавия кръвпиещ човешки демон, който се провира под заслоните на видимия свят, застава общоевропейската представа за “оживял труп, който през нощта приема формата на прилепообразен демон”1, прелитащ ниско над заспалото човечество. Според класическата дефиниция на Борхес всяко чудовище е съчетание от съставните части на повече действителни същества, които в случая с вампирическия “кентавър” отвеждат към кървавата захапка на вълка, нощния полет на прилепа и злобливата социалност на човека.
Асоциацията на човека-вамп с прилепа синонимизира познатата асоциация с вълка, доколкото кръвосмучещият прилеп от семейство Десмодонтидае (Desmodontidae) напомня летящ вълк с едрите си кучешки зъби, душенето на жертвата и лоченето на кръв. За разлика от него обаче, той е идеален животински прототип на човека-демон не само заради ръкокрилата си конструкция, но и заради фината си хищност - при похищение прилепът-вампир “размахва крила и така навява на своята жертва приятна прохлада, а с нея и крепък сън”2, от зъбите си изпуска обезболяващ секрет, а слюнката му има противосъсирващ ефект, който осигурява продължително и облекчаващо кръвотечение. Набезите на прилепа-вампир се оказват опасни за човека не толкова със загубата на кръв, която причиняват, колкото с пренасянето на заразни болести, които след фаталното пробуждане погубват човешкия живот. В тропиците на Южна Америка прилепите-вампири най-често пренасят болестта бяс, чиито клинични признаци според д-р Гомес Алонсо3 поразително напомнят митологичните качества на хората-вампири, демонизирани след кървавата целувка на нощния си гост. Според митичното поверие, във вампири се превръщат не само злодеите, но и невинните жертви на “любените” от вампир, които предават като демонична зараза своето членство към света на мрака.
Вампирът като човешки демон на оживял мъртвец, който нощем смуче кръв, запазва ликантропния си първообраз в Източна Европа и развива прилепоморфния си вид в Западна Европа и особено в Америка, където все още се среща този уникален представител на летящите бозайници - прилепът-вампир. Специализацията на този хищник в храненето с животинска и човешка кръв го превръща в подходящ прототип на човека-вамп, чиято демонична злост също се съсредоточава в яростно поглъщане на кръв. Митичните вампири нощем се надигат от приюта на ковчезите си и тръгват към отпадналото в сън човечество, за да изпият кръвта и погубят жизнеността му. В тази сатанинска страст ортодоксалното християнство разчита дяволски замисъл, който цели да разстрои космическия проект на Бога. Вампирите смучат кръвта като земно вместилище на душата, с което трябва да бъде подронена целостта на божествения дух и пълнокръвието на космическия океан. Вместо към виното като към божия кръв, което носи културен и креативен смисъл, вампирите се ориентират към човешката кръв като към вино, която пряко трансцендира същността на Бога. Така тяхното зверско покушение се оказва адресирано не само към човешките същества, но и към божествената субстанция и се проявява не само като морална, но и като религиозна перверзия, разгавряща се с ценността на човешкия живот и със стойностите на християнските символи. Следователно подобна митологема, каквато представлява вампирическото поверие, може да бъде отхранена само в контекста на християнската култура, чийто патримониум се явява европейският континент и по-специално неговата източна периферия на Балканския полуостров.
Ритуалните противодействия срещу вампиризма въплъщават същите христологични представи за смисъла на човешката кръв и за значението на сърцето като генератор на душевна енергия. Унищожаването на вампири се заключава в такива действия, които повреждат механизма на този кървав метаболизъм между хората и демоните, божественото и дяволското. Като главно средство за погубване на вампири се обособява пробождането или прострелването на сърцето, схващано като физиологична турбина на “живота”, който трябва да бъде преустановен. Нарязването на дланите и петите, осакатяванията и дори обезглавяването на вампирите също целят да се прекъсне дейността на тази кървава центрофуга в демоничното тяло, което паразитира върху действителния човешки живот. Обгръщането на ковчега с венец от трънливи рози допълнително асоциира порязване и кръвоизточване, като предлага далечна алюзия с короната от тръни над Христовия лоб, който пролива божествената течност в името на човешкото спасение. Така кръвта като емблема на вампирическата демонология се слива с кръвта като един от символите на християнската вяра. Този тео- и демонологически комплекс отнася представата за оживели мъртъвци-кръвопийци към културния фон на християнския паганизъм в Европа и още по-точно към неговото архетипно положение при славянизираните Балкани.
Зад т.нар. кървави вампири напр. учените виждат множество заболявания на кръвта, които стават причина пострадалите да търсят здрави донори, осигуряващи тяхното оцеляване. Болните от порфирия и хепатит в древността са набавяли необходимите си вещества чрез консумиране на прясна човешка кръв, а болните от анемия или каталепсия в миналото са били оприличавани на демони заради жълтеникавия си цвят и смъртните си припадъци. Много пъти точно такива хора, които са изпаднали в каталептичен шок, когато чуват и виждат всичко, но не могат да реагират по никакъв начин, били обявявани за мъртъвци и погребвани приживе. Ако скоро след това те излизали от паралитичната тръпка, още преди да ги споходи действителната смърт в ковчега, болните проявявали свирепо усилие да се освободят от пòгребния затвор и да се завърнат при своите близки. Разбира се, това рядко било възможно и най-често те били доубивани от роднините си по познатия в ритуалите начин чрез пробождане или насичане, разстрелване или изгаряне. Това донякъде предлага логично обяснение защо вампирите посещавали само свои близки, с които били в кръвна или любовна връзка, и защо изпитвали отмъстителен гняв към тях. Когато все пак съживените демони успявали да се домогнат до виновниците за преждевременната си смърт, те безмилостно ги нападали, ранявали ги и отново бягали преди следващия си смъртоносен припадък. Хранели се от възпоменателни трапези и можели да заменят кървавия елексир само с мляко, което е другата животворна човешка течност и затова единственият субститут на кръвта. Красноречив пример по този повод е ужасната сцена от филма на Ан Райс (Anne Rice) “Интервю с вампир” (1994 г.), когато нюорлеанският демон Лестад (Lestat) захапва до кръв изпълнената гръд на проститутката. Демоничната еротика на нощния гост е негова характерологична черта още преди той да се превърне в герой на готическата литература и модерното кино. “Вампирът във фолклора е сексуално създание и неговата сексуалност е обсесивна - подчертава Пол Барбър; - наистина в Югославия, когато той [вампирът] не смуче кръв, е склонен да мори вдовицата си чрез любов, така че после тя да линее като всички негови жертви”5. Съвременните учени присъединяват към класа на кървавите вампири и някои типове сексуални маниаци като напр. кървавите фетишисти, които постигат сексуално удовлетворение от предизвикването на кръвотечение и консумацията на кръв. Всякакви психопати и серийни убийци, окултисти и готик маниаци, заедно с болните от мигрена, фотофобия и различни степени на ноктурализъм съставят другата голяма група на т.нар. психовампири. Много от тях се подхранват от мисълта, че поглъщат душевна енергия от хората, с които общуват - било по време на секс или на масови събрания, на мистични празници или колективни забави в реално и дори виртуално време.
Заглавие: В началото.. 
Пет Апр 02, 2010 12:34 am
